Ако Левски бе жив

19 февруари е дата, която стряска дори малчуганите, за които в повечето случаи Левски е името на един футболен отбор.  Една дата, която , като че ли в себе си е събрала цялата една болка, мъка и неправда на един изстрадал народ. Датата, в която животът на един от най-достойните българи е отнет. Българинът, чиято мисъл, държание, достойнство, чест издигат ценностите на един народ, лъвът, който живя далеч на север от саваните в Танзания и Кения. Човекът, когото някои наричат „най-великият българин“. 

Не обичам да категоризирам и определям някого като най-най, защото това показва неуважение към всички останали, които също са били там, борили са се, дишали са, дали сa не кръвта си, а душата си, няма смисъл да изброявам, те са хиляди. Но историята показва, че винаги има един Цезар, един Наполеон, един Моцарт, един Мартин Лутър, един Мандела и един...  Левски.

Васил Иванов Кунчев

Лицемерието  на този ден беше като цунами – огромна, тежка стена, която помита всичко по пътя си... за моя радост съм вече претръпнал към такива усещания, слава Богу, в България лесно се губи този тип „девственост“.  Всеки втори се биеше в гърдите как прекланя глава пред дейността на Левски, истинското му име летеше наляво-надясно, като ясен признак на уважение и тясно „познаване“ на материята, стихове от Ботевото произведение посветено на Левски се рецитираха надлъж и нашир. Добре, това е хубаво, но толкова ли е важно? Толкова ли е важно да знаеш, че Левски се казва Васил Иванов Кунчев или да знаеш стихотворението на Ботев наизуст, или да знаеш дори в кой град е роден? 

Това ли е заветът на Апостола – някакво си име, стихотворение и биография? Това прави ли ни запознати с неговата истинската дейност, неговото лице, осъзнаваме ли какво е правил и направил за България? Не мисля, че имат общо... смятам, че това се детайли, които са незначителни, детайли които променят фокуса – а именно истинският завет на тази личност – свобода, равни права, чиста и свята република!

Толкова беше грозно как политическата клика посегна на „светостта“ на Левски. Местан заяви: „ Ние следваме завета на Апостола!“ Драги ми Местан, чий завет следваш по-точно? Този на Левски или този на Доган? За какво се бориш ти? Ако Левски бе жив, ти щеше да си това, срещу което той би се борил... ти си всичко това, което Левски не е и обратното. „Атака“ пък ни спертнаха куклен театър по улиците на София – в чест на Апостола и техния „идентичен“ национализъм.  Ако Левски беше жив, нямаше да ходи в петзвездни хотели, да се чука с разни квартални курви, нито пък да вдига ръка срещу собствения си народ... 

Национализмът на Левски е справедливост, свобода, република, права, а този на Волен е диктатура, етническо разделение и омраза, безправие... различно , нали? Орешарски беше на посещение в Баку и пропусна – и слава Богу, май единственият искрен български политик!  Тук ще включа и църквата, знам че не е политическо формирование,  ама толкова много прилича... като две какпи вода са, да знаете! Та и тя посегна на личността на Левски, иска да го канонизира, да го облече в златната и недостъпна рамка на иконите и светците, иска да ограби и малкото, което е останало на този народ, иска да вземе и последното, което го крепи – човекът Левски, защото той е човек, с грехове, с лоши страни, с грешки, точно като нас. 

Ако Левски бе жив, щеше да предпочете да остане сред хората, а не да „подари“ своя лик на някоя челна, позлатена икона...

Ако Левски бе жив... най-вероятно всичките тези, които носят венци, които говорят за него, щяха да са срещу него, защото нека не забравяме – той е бил борец, нещо което в България се презира и наказва! Завършвам с част от стихотворението „Левски“ на Иван Вазов, което ако прочетете, ще разберете, че Левски е всичко това, което ние не сме сега!

„ Девет годин той
скита се бездомен, без сън, без покой,
под вънкашност чужда и под име ново
и с сърце порасло и за кръст готово,
и носи съзнанье, крепост, светлина
на робите слепи в робската страна.
Думите му бяха и прости и кратки,
пълни с упованье и надежди сладки.
Говореше често за бунт, за борба,
кат за една ближна обща веселба,
часът на която беше неизвестен;
изпитваше кой е сърцат, сиреч честен,
участник да стане във подвига свят;
всяк един слушател беше му и брат.
В бъдещето тъмно той гледаше ясно.
Той любеше свойто отечество красно.
Той беше скиталец и кат дете прост
и като отшелник живееше в пост.
Горите, полята познати му бяха;
всичките пътеки кракът му видяха,
пустинята знайше неговия глас,
хижата го знайше и на всеки час
вратата й за него отворена беше.
Той се не боеше, под небето спеше,
ходеше замислен, сам-си без другар.
Тая заран млад е, довечера стар,
одеве търговец, сега просяк дрипав,
кога беше нужно - хром, и сляп, и клипав;
днес в селото глухо, утре в някой град
говореше тайно за ближний преврат,
за бунт, за свобода, за смъртта, за гробът,
и че време веч е да въстане робът;
че щастлив е оня, който дигне пръв
народното знаме и пролее кръв,
и че трябва твърдост, кураж, постоянство,
че страхът е подлост, гордостта - пиянство,
че равни сме всички в големия час -
той внасяше бодрост в народната свяст.”

Related Articles:

• Кого "страхува" народът 
• Зимата на нашето не-задоволство