Червено или зелено

www.johnnyleungphotography.com

Пак съм аз и моите отегчителни, злободневни истории. Просто обичам да пиша, ей така, да убивам времето, което казват, било безценно. Та щом е толкоз безценно, нека го използвам както си трябва.

Сряда, малкият петък, ама хич не ми беше петъчно… ставането трудно, алармата отново бе най-големият ми враг. Успах се. Пих чашка кафе, мих зи зъбите бързичко. Грабнах колелото, милия ми другар.

Има нещо специално когато човек кара колело. Не знам за вас, но при мен се създава усещането за свобода и летене. Скоростта ми харесва. Вятърът гали бузите ми, челото ми и развява дрехите ми, чувствам се като на палубата на Титаник, разперил широко ръце и чакам, чакам...

… на поредния светофар. Червеното е един от любимите ми цветове, но хич не ми е драго, когато светне червено на светофара, а съм се разбързал като ураган. Но чакам, правила, закони, трябва да се спазват.

Да, ама не всички мислят така. Винаги ми е била изключително странно поведението на люде, които, ама наистина като абсолютно луди, пресичат булеварди и кръстовища както им падне: пред коли, зад автобуси, под камиони. “Приятен” феномен са и тези, които си пресичат смело на червено. Защо? Винаги съм се питал защо? Днес за малко да сгазя с колелото няколко разбързали се хорица. Докато карах, представете си, имах време и да помисля и да стигна до странни изводи.

Абсолютен и безспорен факт е, че хората, за да рискуват буквало живота си, пресичат неправилно, защото бързат. Закъде? Няма значение, важен е поривът: бързам! Но като се замисля, пресичайки на светофар, печелиш в най-добрия случай минута-две. Заслужава ли си? Да, печелиш минута-две, а за по-малко от секунда животът ти може да си отлети… и не само твоя, а множество други човешки съдби ще бъдат повлияни от едно глупаво, емоционално решение.

Но не само. Повечето от тези хора са изнервени трудещи се, обикновени български люде. Люде, които чакат цял живот Промяната. Хора, които чакат някой да ги “оправи”. Хора, които изчакват щастието да кацне един ден и на техния балкон. Е, за такива неща се чака, драги мои. Виж, за да спечелиш 56 секунди, рискувайки живота си, си заслужава… Разни хора, разни идеали. Хубав ден!

Горчиво кафе

m.flikie.com

Вторник е, нещо ми е тегаво още от сутринта. Не съм се наспал катo човек, дето се вика, мързи ме дори и от леглото да стана. Рано-рано ме завладява чувството на изключителен драматизъм, невиждано мъченичество, празно поле насред плодородна почва. Кафето нагарча, приятели мои. Е, да, пия го без захар, но някак не е това причината, има нещо, дето ми горчи… животът, работата, смисълът на липсата на смисъл, простотията, грозната действителност?

Обличам си нещо, обувам си обувките, мятам се на колелотo. Апатичен съм, само леко се ядосвам на хората и другите колоездачи по пътя, ей така, да изпитам нещо. Стигам до работното място. Хората са спрели, атмосферата е тягостна, става ми още по-тъпо. Става ми тъпо, защото не умея и не зная как да променя нещата, не мога, това е! Тъпо ми е, защото ужким животът бил прекрасен, чудесен и весел. Да, ама не! Не се чувствам така!

Не се и кефя много на това, което правя - задачи, хаос и пак хаос. А как мразя хаоса! Депресира ме съвсем…

Какво да ви кажа, чувствам се прецакан, прецакан от съдбата, в която не вярвам, от боговете, които презирам, от вселената, която не разбирам. Странно, нали? Все някой друг ни е виновен.

И знаете ли какво? Имам тегава работа, която ме изхранва, имам горчиво кафе, което пия, смотана страна, която да нарека дом, дразнещи хора, с които мога да си поговоря, храна, която да ям, колело, което да ме закара тук и там. Знаете ли? Абе, като се замисля, май все пак съм по-голям щастливец от поне 3.5 милиарда други човешки същества, което си звучи доста добре, нали? Майната му на всичко, отивам да си пия горчивото кафе....

You Might Also Like:

• Петък вечер, не че има значение
• Fake Smiles, Pint Of Beer

A Letter To A Father

I remember once I was challenged by a G+ friend to write a letter to someone - your younger self, friend, father, mother… I tried to write something. It didn’t work. I wanted it to be real, to be true and honest, perhaps - to hurt. Back then I didn’t know to whom I might write and say something I wanted to say. Now I know!

www.amazingtruelifestories.com

Hey,

I don’t know how to start, you know, we had never been too close. Communication was not your strongest and finest quality, especially with the family, especially with your son. Strange, isn’t it? We never really talked to each other seriously and right now this is exactly what I am trying to do. I know this time you will listen.

Sorry… this is the only thing I want to say to you. I am sorry about everything I have done. I can’t and don’t want to turn back time, just wanted to tell you this. The way I treated you was horrible, every bad word I told  to you was horrible, my behavior had always been dreadful. I know you have already forgiven me, for this is what parents always do - no matter how terrible their kids are, they forgive. Forgive and love… I know you are happier, wherever you are right now. I know it, the way I know God exists - I don’t need any proof! Again, I don’t rue anything I’ve done so far.

No, don’t look at me, I know I am crying… I hate when someone sees when I am crying. Why am I? I have no idea, my heart says so, it’s like I’ve lost an inseparable part of me. Well… that’s it.

PS

Don’t forget my birthday, it’s coming. The first one without you.