Кръщавам това произведение с името на прословутия и небезизвестен Титаник. Не се смятам за политанализатор, нито за политолог, нито за какъвто и да е там експерт (думата стана особено популярна напоследък). Но не смятам, че трябва да сме поли-разни-експерти за да виждаме какво се случва. Не смятам, че дори конкретни причини или детайли са толкова важни или интересни. По-важното е процесът, който не можем, бидейки част от обществото и държавата наречена България, да пропуснем. Това е един прекрасно нагледен спектакъл, няма декори, няма скъпоплатени актьори (тук може да се спори, признавам!), няма изтощителни три часа в киносалона или пред ТВ, няма сълзи в края. Има само… разпад. Да, един тотален разпад, едно символично потъване на Титаник. С понятието “Титаник” изобразявам 42-то народно събрание, политическите партии в него, тези извън него, убийствено неуспешната една година на правителството. Ударът на Титаник започна преди около година, едва няколко седмици след като отплава от пристанището. Удари се в един неочаквано появил се, жужащ, димящ айсберг - гражданското общество. Капитаните на кораба - тогаз точно трима, подкараха с бясна скорост, ехидна усмивчица и задоволство, че са се отървали само с драскотина. Да, но драскотина се превърна в рана, забра, а проказата започна да се разпростира като отрова в кръвоносните съдове. Екипажът на Титаник бе спокоен… не се притесняваше, хапваше, пийваше, е имаше някои по-така любопитни, но все пак Титаник продължи смело и бодро да пори вълните, макар и с гнойна рана!
Месеци, мина време откакто корабът отплава… плъховeте, съжалявам, хората вътре се наслаждаваха на временния (о, да, те знаеха, че всичко е временно) круиз. Но те не предполагаха, че трюмовете се пълнят с вода. Никой не им казваше, защо ли трябва да знаят? Но един ден се разрази буря, като че ли с неясен произход - ветровете духаха от изток и запад, север и юг, дъждът преминаваше в сняг, градушка, а вълните се блъскаха в кораба. Какво се случи, никой не знае… както във филма корабът започна да потъва тържествено и зрелищно. Пасажерите вече знаеха! Хукнаха като плъхове да напускат кораба, всички! Пътници, персонал, капитани - нямаше чест, ни достойнство - всички тръгнаха да се спасяват. Капитаните, макар да бяха другари, се разделиха… тайно една вечер всеки взе по една спасителна лодка и размахвайки юмруци един към друг, крещейки, заминаха в три различни посоки. Още не знаем кой се е спасил и кой не. А относно пътниците - е, знаете как е, едни оживяват, други не, но бъдете сигурни, сцени от сорта на любовно-сълзливо-трогателната между Ди Каприо и Уинслет нямаше. Корабът все още потъва, но поне е едно е сигурно - това грозно, гротескно и чудовищно творение ще изчезне изпод вълните, а океанските дебри ще го глътнат като хапка. За жалост, някой от тези, които бяха на борда ще оцелеят… даже мнозина.
Е, ми това беше… с две думи: плъховете избягаха от кораба, някои ще се удавят, други ще доплуват. А ние, драги съгражданино? Ние ще трябва да построим нов кораб(разбирай платим!) и да го запълним с нови плъхове дотогава, докато Титаник не потъне, а стигне своята крайна дестинация!
