 |
Вторник е, нещо ми е тегаво още от сутринта. Не съм се наспал катo човек, дето се вика, мързи ме дори и от леглото да стана. Рано-рано ме завладява чувството на изключителен драматизъм, невиждано мъченичество, празно поле насред плодородна почва. Кафето нагарча, приятели мои. Е, да, пия го без захар, но някак не е това причината, има нещо, дето ми горчи… животът, работата, смисълът на липсата на смисъл, простотията, грозната действителност?
Обличам си нещо, обувам си обувките, мятам се на колелотo. Апатичен съм, само леко се ядосвам на хората и другите колоездачи по пътя, ей така, да изпитам нещо. Стигам до работното място. Хората са спрели, атмосферата е тягостна, става ми още по-тъпо. Става ми тъпо, защото не умея и не зная как да променя нещата, не мога, това е! Тъпо ми е, защото ужким животът бил прекрасен, чудесен и весел. Да, ама не! Не се чувствам така!
Не се и кефя много на това, което правя - задачи, хаос и пак хаос. А как мразя хаоса! Депресира ме съвсем…
Какво да ви кажа, чувствам се прецакан, прецакан от съдбата, в която не вярвам, от боговете, които презирам, от вселената, която не разбирам. Странно, нали? Все някой друг ни е виновен.
И знаете ли какво? Имам тегава работа, която ме изхранва, имам горчиво кафе, което пия, смотана страна, която да нарека дом, дразнещи хора, с които мога да си поговоря, храна, която да ям, колело, което да ме закара тук и там. Знаете ли? Абе, като се замисля, май все пак съм по-голям щастливец от поне 3.5 милиарда други човешки същества, което си звучи доста добре, нали? Майната му на всичко, отивам да си пия горчивото кафе....
You Might Also Like:
No comments:
Post a Comment