Saturday, June 28, 2014

Помниш ли

Я кажи ми, ти помниш ли, връщаш ли се там обратно в онзи чуден свят?

Златно поле, пътечка без край...



А ти помниш ли нощите омайни?
а дните, под сняката, топли, безкрайни.
Как светулките светеха във мрака,
смокините ядяхме под нашата стряха.


Помниш ли пътеките без край,
как се губехме във зеления рай
Откривахме вселени, нови светове,
а как ярхо блестяха всички цветове?


Помниш ли клетвите, вярата, светлината
в очите, силата, куражът във сърцата?
И поточетата бяха млади като нас -
диви и засмяни, порихме златния клас.


Помниш ли, ах, помниш ли небето?
Плисъкът нежен на вълните, морето?

Friday, June 20, 2014

Българският Титаник

Кръщавам това произведение с името на прословутия и небезизвестен Титаник. Не се смятам за политанализатор, нито за политолог, нито за какъвто и да е там експерт (думата стана особено популярна напоследък). Но не смятам, че трябва да сме поли-разни-експерти за да виждаме какво се случва. Не смятам, че дори конкретни причини или детайли са толкова важни или интересни.  По-важното е процесът, който не можем, бидейки част от обществото и държавата наречена България, да пропуснем. Това е един прекрасно нагледен спектакъл, няма декори, няма скъпоплатени актьори (тук може да се спори, признавам!), няма изтощителни три часа в киносалона или пред ТВ, няма сълзи в края. Има само… разпад. Да, един тотален разпад, едно символично потъване на Титаник. С понятието “Титаник” изобразявам 42-то народно събрание, политическите партии в него, тези извън него, убийствено неуспешната една година на правителството. Ударът на Титаник започна преди около година, едва няколко седмици след като отплава от пристанището. Удари се в един неочаквано появил се, жужащ, димящ айсберг - гражданското общество. Капитаните на кораба - тогаз точно трима, подкараха с бясна скорост, ехидна усмивчица и задоволство, че са се отървали само с драскотина. Да, но драскотина се превърна в рана, забра, а проказата започна да се разпростира като отрова в кръвоносните съдове. Екипажът на Титаник бе спокоен… не се притесняваше, хапваше, пийваше, е имаше някои по-така любопитни, но все пак Титаник продължи смело и бодро да пори вълните, макар и с гнойна рана!



Месеци, мина време откакто корабът отплава… плъховeте, съжалявам, хората вътре се наслаждаваха на временния (о, да, те знаеха, че всичко е временно) круиз. Но те не предполагаха, че трюмовете се пълнят с вода. Никой не им казваше, защо ли трябва да знаят? Но един ден се разрази буря, като че ли с неясен произход - ветровете духаха от изток и запад, север и юг, дъждът преминаваше в сняг, градушка, а вълните се блъскаха в кораба. Какво се случи, никой не знае… както във филма корабът започна да потъва тържествено и зрелищно. Пасажерите вече знаеха! Хукнаха като плъхове да напускат кораба, всички! Пътници, персонал, капитани - нямаше чест, ни достойнство - всички тръгнаха да се спасяват. Капитаните, макар да бяха другари, се разделиха… тайно една вечер всеки взе по една спасителна лодка и размахвайки юмруци един към друг, крещейки, заминаха в три различни посоки. Още не знаем кой се е спасил и кой не. А относно пътниците - е, знаете как е, едни оживяват, други не, но бъдете сигурни, сцени от сорта на любовно-сълзливо-трогателната между Ди Каприо и Уинслет нямаше. Корабът все още потъва, но поне е едно е сигурно - това грозно, гротескно и чудовищно творение ще изчезне изпод вълните, а океанските дебри ще го глътнат като хапка. За жалост, някой от тези, които бяха на борда ще оцелеят… даже мнозина.






Е, ми това беше… с две думи: плъховете избягаха от кораба, някои ще се удавят, други ще доплуват. А ние, драги съгражданино? Ние ще трябва да построим нов кораб(разбирай платим!)  и да го запълним с нови плъхове дотогава, докато Титаник не потъне, а стигне своята крайна дестинация!


Monday, June 16, 2014

But I Can't Forget



You are nothing but you are all!
Erased and missing memory,
never-dying, always rustling call!

I can’t remember you, but I can’t
forget the feeling and the moment,
when I was tasting your sweet scent.

Your image is like the ocean to me -
blue, clean, crystal waters whispering
or a storm, fiercely raging in the sea.

I want to remember you but I can’t.
Who were you, can I recall the bliss?
I can’t only forget the sweetest scent.

You are dead and gone, but still alive!
No matter how you looked and tasted.
This image will stay and always thrive…

I can’t remember you but I can’t
forget the melody of love you sang...

Friday, June 13, 2014

Сърцето ми дими



Сърцето ми  е на трески, дими,
кърви и болезенено сълзи.
Болката - безнравствено жестока.
А очите ми - лутат се без никаква посока.
Погледът ми - обезумял е!
А ритъмът, животът - спрял е.
Притаил дъх, безметежно рея се,
като  луд след сълзите смея се.
Как мога да опиша тази празнота?
Сам, самичък в тази пълна самота!
Думите са празни, кухи, вяли...
А мечтите чужди, звучат осиротяли.



Thursday, June 5, 2014

Your Blue Eyes



Your eyes are the ocean -
blue, skies made of emotion,
true as the purest devotion.


When you look at me - a prison!
I can’t move, barely speak, no reason!
You are  the sweetest season.


How innocent these eyes are?
They shine, day and night,
like the most caressing star.


When I look into that  ocean,
I stay there forever, lost and bound.
Endless days, nights beyond count.


Oh, don’t you ever blur this sky!
Keep your eyes interwoven with mine.
It doesn't matter, does it - the time?

Other poems:

Sunday, June 1, 2014

Wine Of Dreams





In the calm summer nights,
I drink  wine, the finest wine-
ever made by dreams or lies!


Dreams that were, are and will,
oaths and vows, no one to fulfill.
Lands and seas of the far Brazil


Sip after sip, glass of finest wine.
I’d prefer to stay blind.
Blind but pretending it is mine!


Lies or dreams, I am actor,
drunk of wine and love -
looking for a true harbor…


Sigh, close your eyes!
Fill the glass, pretend, forget,
be the man - blind, happy,wise!


Wine is like dreams - sweet!
It could be deceitful as them.
And turn the water into steam.


Drink, sip, dream while you can!
Tomorrow is the day it will end.
Blink and make it happen again...

Other poems:



Friday, May 30, 2014

Една нощ

Май месец може да е сладък и горчив едновременно!



Как само спусна се нощта, безшумно!
Тъмен мрак и непрогледен хоризонт забули,
майската омара, покри, затули някак блудно!
А щурците пеят свойта песен, неспирно, чудно.

Да отмие срамът и страховете дневни,
наш’та слабост, човешки страсти дребни.
Колелото се върти безспирно, а вятърът шепне
сладко и омайно, струната на любовта да трепне.

Не е ли навън, в тази звездна мрачина?
Срещата на млади две сърца - любовта?
Врекли се, дишат и чувстват в летен ритъм,
Викам, ритам, но ще дойде пак денят!

А мракът е мрачен и глух, ням и студен!
Магията трае за кратко, утре пак ще е ден.
Тъмнината прикрила любовта ни нежна, мила,
ще изстлее, повехне в оня безцветен десен.

Как само вятърът ми шепне, шепне
и сърчицето, то да скочи, трепне...

Monday, May 26, 2014

The Day He Found God

“Who are you? What are you? How do you live? What is God to you? Do you believe, do you believe, do you believe…” a thin, annoying and harsh voice whispered!

“I want to sleep, leave me alone! ” he said. He wanted to be left alone, he hated that voice… only if he could make him shut up, only if he could “seal” this hole, speaking and torturing him, forever!

“Do you believe, do you believe… are you a real believer? You don’t say yes, you don’t believe, do you?” the thin voice continued its tirade. It was tireless, tiresome, sizzling like a hot oil in a frying pan.

It was three past midnight! He went to bed four hours ago… the voice was whispering for four endless and horrible hours. Not whispering, insisting. And he knew the voice was right! It was always right, never wrong, it was always telling the truth. It was whispering until he admitted he wasn’t a Christian, he wasn't pious, he didn’t believe, he didn’t pray, he didn’t do anything the righteous people told him to do. When he admitted his sins, he could almost hear the soft and quiet laughter coming from the voice... the voice was always happy when he confessed his sins.
Every single night this happened. He talked to so many righteous people, asked for help, begged on his knees to make this voice stop. He was just a confused boy, he wanted to sleep, to run, to play, to love… ”Boy, God is not a toy! He is just and loving, confess your sins! This is the only way He can make this voice stop. The voice comes from the Devil, the Satan, the evil! You don’t want to live with it, do you?”. This is how they answered, the religious people, those who had been chosen by God to “rule” in his stead on Earth. And the voice came night after night though he was confessing…

One day he met her. Little, shy and innocent as an angel girl. The way she looked at him, the way she moved her lips gently, trying to say something she was too shy to say, her laughter pure and sweet as the sweetest fig, made him feel strange. He felt something he hadn’t felt before - he loved. Passionately and genuinely. Of course, he thought he was wrong, he shouldn’t have done this, he knew that the voice every night was going to get angrier and less patient to his sins. For the first time in his life he was right.
“Sinner, sinner, sinner, beg, beg, beg…” was screaming the voice all night long.” You left God because of a girl? You will pay, God will punish you!”

“No, I love him, I prayed all day, I swear, I prayed, don’t hurt me, don’t… I just love her, too.” was sobbing the boy.

No one heard his pain, no one heard his voice, no one was there to save him, even God. A God, they told him, who loves us all and forgives us all. Love... love was the word he repeated several times. ”I love her!” he murmured. “ I love her!” he shouted. “I love her!” - he screamed with all the strength he had. All they told him about God was Love, but they used fear, pain, doubt! “ God is Love.” he thought again. “God Loves me and I love God, and he loves her and I love her, too!” Something changed, something cracked beneath the surface... It started raining, cold and unpleasant rain but he imagined her - wet, shy and loving. He realized he saw God, he knew God, he understood God.


This night was silent. The voice wasn’t there. It was gone, far away… there was only satisfaction. And somewhere, above in the clouds, God was smiling.

Related: