Това беше първата ми мисъл, когато се събудих днес и погледнах през прозореца. Витоша се беше сгушила самодоволно като коте, галено от своя стопанин - Слънцето. Беше чудно зелена, жива, топла, туптяща. Беше идеалната лятна утрин, август е! Да, в тази утрин се почусвтах не жив, а живеещ, не функциониращ, а дишащ, почувствах се част от цялото, почувствах, че малката ми и скромна надеждица Раят да е някъде тук, на Земята, може и да не е толкова абсурдна. Небето си беше синьо, ама какво синьо, необременено от бялото на облаците. Дърветатa бяха оживели, превърнаха се в стари енти, които бърбореха на своя древен, абсурдно звучащ език.
 |
| Само един миг... |
Защо си помислих точно “утро за милиони”, може би защото в редки моменти, имаме способността да схващаме есенцията на живота, смисъла, а какъв е той? Щастие? Моментна наслада? Какво? Не твърдя, че съм прозрял всичко, нелепо е, но разбрах едно - милионите, като олицетворение на материалното могат ли да купят такъв миг? Осъзнаваш колко нелепа е корелацията между материално и щастие, наистина смехотворна дори. Поне според мен… не твърдя да съм Библия, Коран или каквато и да е мярка за прав и крив. Разбрах за мен каква е връзката между това лятно утро, слънцето, материалното, щастието… моменти, всичко е моменти - няма минало, няма бъдеще, няма настояще, има само блясък, секунда, момент, един миг. Миг на щастие, миг за милиони…
Не мечтаех, не сънувах, не копнеех, просто грабнах мига, грабнах щастието… денят ми няма да е сив!
