Българският Титаник

Кръщавам това произведение с името на прословутия и небезизвестен Титаник. Не се смятам за политанализатор, нито за политолог, нито за какъвто и да е там експерт (думата стана особено популярна напоследък). Но не смятам, че трябва да сме поли-разни-експерти за да виждаме какво се случва. Не смятам, че дори конкретни причини или детайли са толкова важни или интересни.  По-важното е процесът, който не можем, бидейки част от обществото и държавата наречена България, да пропуснем. Това е един прекрасно нагледен спектакъл, няма декори, няма скъпоплатени актьори (тук може да се спори, признавам!), няма изтощителни три часа в киносалона или пред ТВ, няма сълзи в края. Има само… разпад. Да, един тотален разпад, едно символично потъване на Титаник. С понятието “Титаник” изобразявам 42-то народно събрание, политическите партии в него, тези извън него, убийствено неуспешната една година на правителството. Ударът на Титаник започна преди около година, едва няколко седмици след като отплава от пристанището. Удари се в един неочаквано появил се, жужащ, димящ айсберг - гражданското общество. Капитаните на кораба - тогаз точно трима, подкараха с бясна скорост, ехидна усмивчица и задоволство, че са се отървали само с драскотина. Да, но драскотина се превърна в рана, забра, а проказата започна да се разпростира като отрова в кръвоносните съдове. Екипажът на Титаник бе спокоен… не се притесняваше, хапваше, пийваше, е имаше някои по-така любопитни, но все пак Титаник продължи смело и бодро да пори вълните, макар и с гнойна рана!

Месеци, мина време откакто корабът отплава… плъховeте, съжалявам, хората вътре се наслаждаваха на временния (о, да, те знаеха, че всичко е временно) круиз. Но те не предполагаха, че трюмовете се пълнят с вода. Никой не им казваше, защо ли трябва да знаят? Но един ден се разрази буря, като че ли с неясен произход - ветровете духаха от изток и запад, север и юг, дъждът преминаваше в сняг, градушка, а вълните се блъскаха в кораба. Какво се случи, никой не знае… както във филма корабът започна да потъва тържествено и зрелищно. Пасажерите вече знаеха! Хукнаха като плъхове да напускат кораба, всички! Пътници, персонал, капитани - нямаше чест, ни достойнство - всички тръгнаха да се спасяват. Капитаните, макар да бяха другари, се разделиха… тайно една вечер всеки взе по една спасителна лодка и размахвайки юмруци един към друг, крещейки, заминаха в три различни посоки. Още не знаем кой се е спасил и кой не. А относно пътниците - е, знаете как е, едни оживяват, други не, но бъдете сигурни, сцени от сорта на любовно-сълзливо-трогателната между Ди Каприо и Уинслет нямаше. Корабът все още потъва, но поне е едно е сигурно - това грозно, гротескно и чудовищно творение ще изчезне изпод вълните, а океанските дебри ще го глътнат като хапка. За жалост, някой от тези, които бяха на борда ще оцелеят… даже мнозина.

Е, ми това беше… с две думи: плъховете избягаха от кораба, някои ще се удавят, други ще доплуват. А ние, драги съгражданино? Ние ще трябва да построим нов кораб(разбирай платим!)  и да го запълним с нови плъхове дотогава, докато Титаник не потъне, а стигне своята крайна дестинация!

Ако Левски бе жив

19 февруари е дата, която стряска дори малчуганите, за които в повечето случаи Левски е името на един футболен отбор.  Една дата, която , като че ли в себе си е събрала цялата една болка, мъка и неправда на един изстрадал народ. Датата, в която животът на един от най-достойните българи е отнет. Българинът, чиято мисъл, държание, достойнство, чест издигат ценностите на един народ, лъвът, който живя далеч на север от саваните в Танзания и Кения. Човекът, когото някои наричат „най-великият българин“. 

Не обичам да категоризирам и определям някого като най-най, защото това показва неуважение към всички останали, които също са били там, борили са се, дишали са, дали сa не кръвта си, а душата си, няма смисъл да изброявам, те са хиляди. Но историята показва, че винаги има един Цезар, един Наполеон, един Моцарт, един Мартин Лутър, един Мандела и един...  Левски.

Васил Иванов Кунчев

Лицемерието  на този ден беше като цунами – огромна, тежка стена, която помита всичко по пътя си... за моя радост съм вече претръпнал към такива усещания, слава Богу, в България лесно се губи този тип „девственост“.  Всеки втори се биеше в гърдите как прекланя глава пред дейността на Левски, истинското му име летеше наляво-надясно, като ясен признак на уважение и тясно „познаване“ на материята, стихове от Ботевото произведение посветено на Левски се рецитираха надлъж и нашир. Добре, това е хубаво, но толкова ли е важно? Толкова ли е важно да знаеш, че Левски се казва Васил Иванов Кунчев или да знаеш стихотворението на Ботев наизуст, или да знаеш дори в кой град е роден? 

Това ли е заветът на Апостола – някакво си име, стихотворение и биография? Това прави ли ни запознати с неговата истинската дейност, неговото лице, осъзнаваме ли какво е правил и направил за България? Не мисля, че имат общо... смятам, че това се детайли, които са незначителни, детайли които променят фокуса – а именно истинският завет на тази личност – свобода, равни права, чиста и свята република!

Толкова беше грозно как политическата клика посегна на „светостта“ на Левски. Местан заяви: „ Ние следваме завета на Апостола!“ Драги ми Местан, чий завет следваш по-точно? Този на Левски или този на Доган? За какво се бориш ти? Ако Левски бе жив, ти щеше да си това, срещу което той би се борил... ти си всичко това, което Левски не е и обратното. „Атака“ пък ни спертнаха куклен театър по улиците на София – в чест на Апостола и техния „идентичен“ национализъм.  Ако Левски беше жив, нямаше да ходи в петзвездни хотели, да се чука с разни квартални курви, нито пък да вдига ръка срещу собствения си народ... 

Национализмът на Левски е справедливост, свобода, република, права, а този на Волен е диктатура, етническо разделение и омраза, безправие... различно , нали? Орешарски беше на посещение в Баку и пропусна – и слава Богу, май единственият искрен български политик!  Тук ще включа и църквата, знам че не е политическо формирование,  ама толкова много прилича... като две какпи вода са, да знаете! Та и тя посегна на личността на Левски, иска да го канонизира, да го облече в златната и недостъпна рамка на иконите и светците, иска да ограби и малкото, което е останало на този народ, иска да вземе и последното, което го крепи – човекът Левски, защото той е човек, с грехове, с лоши страни, с грешки, точно като нас. 

Ако Левски бе жив, щеше да предпочете да остане сред хората, а не да „подари“ своя лик на някоя челна, позлатена икона...

Ако Левски бе жив... най-вероятно всичките тези, които носят венци, които говорят за него, щяха да са срещу него, защото нека не забравяме – той е бил борец, нещо което в България се презира и наказва! Завършвам с част от стихотворението „Левски“ на Иван Вазов, което ако прочетете, ще разберете, че Левски е всичко това, което ние не сме сега!

„ Девет годин той
скита се бездомен, без сън, без покой,
под вънкашност чужда и под име ново
и с сърце порасло и за кръст готово,
и носи съзнанье, крепост, светлина
на робите слепи в робската страна.
Думите му бяха и прости и кратки,
пълни с упованье и надежди сладки.
Говореше често за бунт, за борба,
кат за една ближна обща веселба,
часът на която беше неизвестен;
изпитваше кой е сърцат, сиреч честен,
участник да стане във подвига свят;
всяк един слушател беше му и брат.
В бъдещето тъмно той гледаше ясно.
Той любеше свойто отечество красно.
Той беше скиталец и кат дете прост
и като отшелник живееше в пост.
Горите, полята познати му бяха;
всичките пътеки кракът му видяха,
пустинята знайше неговия глас,
хижата го знайше и на всеки час
вратата й за него отворена беше.
Той се не боеше, под небето спеше,
ходеше замислен, сам-си без другар.
Тая заран млад е, довечера стар,
одеве търговец, сега просяк дрипав,
кога беше нужно - хром, и сляп, и клипав;
днес в селото глухо, утре в някой град
говореше тайно за ближний преврат,
за бунт, за свобода, за смъртта, за гробът,
и че време веч е да въстане робът;
че щастлив е оня, който дигне пръв
народното знаме и пролее кръв,
и че трябва твърдост, кураж, постоянство,
че страхът е подлост, гордостта - пиянство,
че равни сме всички в големия час -
той внасяше бодрост в народната свяст.”

Related Articles:

• Кого "страхува" народът 
• Зимата на нашето не-задоволство 

Другарката

 Смятям, че дължа на другарката тази "чест"! Дълго време беше пренебрегвана!

К'во?

Накратко майка, татко, викат й Мая,

с таз личност, хич не смея си играя.

Ще пиша аз в нейна почест, в нейна чест,

че борец за правда и свобода тя е днес!

Вижте, чуйте моят слаб и тънък глас!

Във възхвала оня червен и дивен бяс,

разфучал се из Народното като във Версай:

ще беси буржоата, да знаеш, тя до край!

Кой не знае тази мисъл, говор, привидение?

Всеки ден излиза с ново, гениално творение,

другарката Манолова е туй… а койтo не знае,

и цял живот няма да му стигне да се кае.

Фамозната, опозицията викат й, ах, подлеци!

Работи неуморно, един от много мъдреци.

Да си пръв сред мнозина в оная партия столетна,

макар и живял  в двор с външна тоалетна!

Но Мая, партизанката, не брани с пушка,

а с ума си сразява врага ни до шушка!

Ето, никой не ще оспори нейната заслуга,

най-важно досега: държавата е вече друга!

Половин година, мъчни дни и нощи,

през дъждове, снегове и пот среднощни,

тестото меси, другарката, на Изборния кодекс!

Нобел заслужава, че изцери народната ни болест.

Край, свърши се,  с държавата приключи!

Не, не се разпада, това няма да се случи.

Държавата изчезна, но на нейно място застана

народът български – на Мая булка той пристана!

Related Articles:

• Кого "страхува" народът? 
• Волен! 
• Експертът 

Кого „страхува“ народът?

Референдуми, демокрации, питончета, змийчета, какви ли не щуротии цъфнаха и вързаха напоследък в публичното пространство. Май народът е само зрител и слушател на политическата класа, тръгне ли да „взима“ някакво решение набързо се праща в скрина на баба ти с ненужните вещи. Наду ни се главата (добре де, само едната) от политическите брътвежи напоследък, честно казано, на мен дори вече не ми е интересно какъв компромат срещу кого е излязъл по две причини: първо,  голяма част от тях са поредната скалъпена лъжа за някого и второ, ако случайно има нещо истинско в съответния компромат, то прокОратурата (мисля, че звучи доста добре така, къде това „У“ ми сложили умниците!) с мечешка лапа отстранява „случая“. И в двата случая уравнението прави нула, тоест нищо, черна дупка, липса, нищо! Но, все пак последните два месеца се случи едно интересно събитие, но най-вече реакциите бях прелюбопитни! Това събитие е предложението за референдум на президента Росен Плевнелиев, което просто разби ключалката на кутията на Пандора, за да отприщи всестранни реакции и коментари.

Президентът каза виц - Референдум!

Тук, няма да влизам в политически детайли и анализи, просто ей така, човешки ще разгледам впечатления и ще ги интерпретирам от своя гледна точка, че да не заведат десет дела за клевета срещу мен! Пазя си гърба, ако ме разбирате.

Та, ударът, астероидът, който се заби в и без това кървящата рана на БСП и управляващата коалиция, беше предложението за референдум. Няма да казвам за какво, нито какви са точно въпросите, защото смятам, че всеки от нас вече ги знае по-добре от трите си имена! След като астероидът се разби в „крепостта“ на управляващите, настана едно, както се казва в приказките на английски „а hush fell over them” - пълно, гробовно мълчание. Шах и мат, преди столетницата и нейните придворни да се окопитят, преструктурират армията и нанесат своя удар. Ох, мили Боже, а те не се забиваха никак! В телевизионните студия, сутрешните блокове, всякакви информационни канали бяха „окупирани“ от членове на „червената“ армия – политици, министри, депутати, социолози и какви ли не знайни, и незнайни люде. 

Първо попаднах на вездесъщата Мая Манолова, мисля и че тя беше първият офицер на фронта! От нейната уста излязоха куп глупости, като най-приятно беше за ухото от един юрист да чуеш, че референдумът е противоконституционен. Нещо, тая Конституция стана много модерна напоследък, не мислите ли? Както се казва - разбиване! Скоро може и чалгаджийките да спрат да си слагат силикон, а да почнат да я четат тая пуста Конституция!

След нея, аз поне, видях на фронта „социоложката“ класа, слагам кавички, защото ми писна социолози да се превръщат в политанализатори и агенти на разни партийки. Социологът прави изследвания, тенденции, не защитава публично партии и не политизира дейността си! Това беше в лицето на Кольо Колев, чието лице изреди поне половината от нюянсите на червеното, в унисон с принадлежността си, в пристъпите си на гняв, срам, безсилие, унижение... Референдумът бил политически инструмент измъдри този "корифей" в социологията. Ами смятам, че е така, не виждам лошо хората да решават политиката и бъдещето си. Смешно ми стана накрая как иска, не иска се съгласи, че май, възможно е, има вероятност да се съгласи за провеждане на референдум, но при бля-бля условия. Само не знам как е охладил страстите след това.

След това се зароиха писъци, крясъци, едва ли не ЕК ще се сезира за това посегателство върху Конституцията. Кой, за Бога е Плевнелиев, че да се меси? Някакво си там президентче... Местан си изказа „професорското“ мнение, Станишев , който беше изпаднал в екзалтация и транс около Референдума за Белене, сега поучително размаха пръст, както , разбира се и борците за демокрация и антиколониализъм – Волен и Ко.

Най-любопитен и интересен за мен беше случаят с Антон Кутев – неясно за мен с какво прочул се, преборил се за депутат, е този конкретен човек. Още със сядането си на стола, този човек доказа, че не е някакъв забравен инфант, а просто един инфантил, който следва ясно зададеният курс. Усмихнах се при неистовите хули ( преди да "захапе" темата за Референдума) срещу Първанов, Калфин и другите "злодеи", хора които все пак бяха ключови - президент, вътрешен министър, външен, абе... олелия. След това започна да „изтъква“ недостатъците“ на Референдума, като версията на Мая май се беше поизтъркала леко. Сега бяха доводите колко маловажни са изборните правила, няма да вдигнат нито пенсии, нито заплати... веднага една лампичка светна в моето мозъче, слава Богу и в това на водещата, която запита „ Тогава защо г-жа Мая Манолова от 5 месеца се занимава с този Изборен кодекс и точно той се обсъжда  в пленарна зала?“... само дето ченето му не се откачи. Нямаше какво повече да гледам!

През цялата тази дандания се чудех само едно и единствено нещо - кой се страхува от това, народът да го избере? Кой? Всички имате глави, сами си отговорете!

Related Articles:

• Зимата на нашето не-задоволство
• Експертът
• Волен ли си?

Зимата на нашето не-задоволство*

Първоначално мислех заглавиeто да бъде „Зимата на нашето недоволство“, но сметнах, че директното копи-пейст на романа от Джон Стайнбек, ще  е меко казано подло, нечестно, неуважително към феновете му, а и не особено добре за мен самия. Не че много от вас ще се сетят изобщо за това произведение, но все пак е хубаво човек да се застрахова... пък и, не обичам плагиатството и чуждите мисли, както пее Пинк в една своя песен, някак си ме прихваща сърбеж. Използвах точно това заглавие, защото исках то да бъде двойнствено... хм, как звучи само тази дума, като нещо, което е би. Двойнствено, защото съдържа в себе си и недоволството, и задоволството! Чие е това недоволство и чие е задоволството, може ли да съществуват заедно, едновременно, ще разберем тепърва...

Хм, доволни сме, а?

     Като цяло, визирам днешната политическо – обществена ситуация в издънката, 27-та членка (имало и женски род на думата „член“!) на ЕС. Не ме карайте да го пиша цялото, твърде е дълго и звучи прекалено помпозно и лицемерно... А каква е тази политическа, обществена и икономическа ситуация днес? Ще използвам модерните и срванително успешни опорни точки!

Първа опорна точка: Зима

Една наистина съществена опорна точка! Общо взето, според тълкуванието зимата представлява един изключително неприятен сезон, характерен за страните с умерен климат, температури, директно от домашния фризер (дори и бактериите не се чувстват особено добре, май само на вирусите не им пука, все пак са кристализирани във въздуха). Освен това, има и една специфика : сняг, да, онова бялото, мекото, хлъзгавото, което изведнъж става лепкаво, кафяво и неприятно на  вид. А, нека не изключваме и множеството снежни човеци, червени шапки, рогца, еленчета, убити елхички и т.н. Може да се напише цяла антология...

Втора опорна точка: Работим ли или не работим?

Втората засяга изцяло политическата обстановка, а тя е: липса на РБ като държава, институции, законодателство, меджународно присъствие, липса на принос към световния прираст и т.н, от 12 май 2013 година. Противоречие изобщо в смисъла на думата държава, защото държавата е функция на едно единствено нещо, не не са законите, колкото и тривилано да звучи, а едно друго: Суверена. Народът стои над държавата, над властите, той може да гради, може да руши, може да помита, защото той прави смисъла на една  държава... ако няма за кого да действат институциите и законите, защо би ги имало? Нали така? Като цяло, от 12 май, България не е наясно съществува ли, или не. Работим ли или не работим? Има власт, има управление, но има и суверен, народ, който няма нищо общо с тази власт и управление, които пък също нямат нищо общо с този народ. Странно, нали?

Знамената на гордите членове на ЕС.

Трета опорна точка: „Черно - бяло“

Третата опорна точка е доста конкретна и представя един от изключително успешните ходове на днешното управление, т. нар.  втора Тройна коалиция, или как да превърнеш биполярното афективно разстройство в маркетингова стратегия и умело измъкване дори от най-безнадеждните ситуации. Конкретно: тежкият, безкомпромисен и ужасяващ доклад на ЕК за напредъка на България в рамките на Механизма за сътрудничество и проверка. Или както обобщи британският посланик в България в свой статус в Twitter, ще перефразирам: „Едно скучно четиво, две стъпки напред и цяла стълба надолу за България“... но, „черен“ беше докладът само за ЕС, посланици, анализатори, общество, не и за управляващата клика, която видя един умерен и поощряващ доклад – сиреч, бели кахъри! Това че България е в тотална международна изолация (да сте чули и видели някой официално да покани премиера или министри, освен прословутите воаяжи с лични средства на Волен Сидеров в Куба и разни депутатчета в Сирия, съответно Тайван); не ги тревожи, че сме в топ три на света по отрицателен прираст; няма проблем и с обезкървяването на нацията; защо пък и за доходи да мислим? България е в прекрасно състояние, благодарение на усилията на парламент, който не работи през половината време и правителство, което заслужава повече от титлата „експертно“... разбрахме вече, и че успехите на Григор Димитров в Australian Open се дължат на правителството! А, днес, видях и изказването на премиера във Велико Търново (да, човекът обиколи цяла Бъгария, при липса на чуждестранни покани), че бизнесът бил в стрес да не се завърнат ГЕРБ, вече бил процъфтявал... Наистина, Мария-Антоанета пасти да яде!

"Kато нямате хляб, яжте пасти!"

Колкото и да писах това с чувство за хумор, толкова и с болка, болка от тоталната апатия и агония в България. Излиза, че тази зима един народ недоволства, а едни управляващи доволстват, но какво ли разбират глупавите овце, щом овчарят казва „Върви!“, значи всичко е наред. Поредната зима на не-задоволство...

* "Зимата на нашето недоволство" е роман от Джон Стайнбек, като идеята за заглавието ми беше подсказана от Марио Трифонов. 

 Related Articles: 

• Волен ли си, Болен ли си? 
• Експертът 
• Цветелин Н., който умря от любов